Преди известно време съвсем целенасочено попаднах на връчването на наградите за поезия на името на Иван Николов. Те се провеждаха в камерната зала на Народния театър "Иван Вазов". Церемонията се водеше от две големи български актриси - Татяна Лолова и Илка Зафирова. Само ще кажа, че първата е велика и явно има отношение към поезията. Разбира се от начина, по който чете стихове.
Та, обстановката, водещите, всичко предпоставяше една скромна (в най-хубавия смисъл на тази дума) церемония.
Позитивните ми очаквания се пропукаха леко при филма, в който вече носители на наградата споделяха "свои мисли и чувства". Първи говори Любомир Левчев. Дълго, на места самоиронично, на други хвалебствено. После се изредиха всички уважавани творци. Този филм, обаче, показа, че неговите авторите са оперирани от нещо, което всеки начинаещ знае, и то е, че липсваше каквато и да е мярка. Дълги, на моменти самоцелни монолози, в които навсякъде се споменаваше едно име - Божана Апостолова. Да уточня, че не познавам дамата, но зная, че издателсвтото й е уважавано, защото прави много за българската култура. Да, обаче, непрекъснатото повтаряне на името й доста ме озадачи. Почувствах се, все едно съм попаднала в "двора" на някой цар, чиято творческа свита, не пропуска нито за момент да го похвали. Естествено, ясно защо.
Оттук нататък вече погледът ми върху церемонията бе малко по-различен.
Защо?
Първо, когато си име, което е достатъчно утвърдено в издателските среди, не ти е нужна тази непрекъсната реклама. Вместо да изпише очи, тя ще извади вежди, при това твоите.
Второ, липсваше елементарното лично усещане за мярка на самата дама-издател - то се отрази и на цялата церемония.
Трето, покровителственото и властно отношение към журито. Негов говорител бе Миглена Николчина. Тя бе скастрена на няколко пъти с тон подобен на този, с който царя мъмри шута си, защото не е изпълнил заръчаното.
Четвърто, през цялото време се споменаваше колосалната, наистина, награда от 10 000 лева. Хора, това си е една достойна за уважение сума. Тя става дваж по-достойна, защото се дава на поет. Творец изначално подценяван или оставян в сянка. Веднъж споменато, това щеше да има, убедена съм, двойно-тройно по-голям ефект. Да, ама не.
Няма да има пето.
Ще кажа за нещата, които ми харесаха.
Даде се нещо като поощрителна награда на един удивително скромен човек Първан Стефанов, който получи роза, бутилка и картина. Това бе възрастен, леко прегърбен мъж, на когото с чиста съвест, без да съм прочела и ред от него, бих целунала ръка. Всъщност, прочетох - ето началото на негово стихотворение:
Кой ни излъга, че имаме дом,
селяни с градски професии?
Имаме бункери от бетон,
дето трудно държим равновесие...
Този скромен човек получи символична награда, а аз много бих се радвала да му бяха дали парична такава.
Приятно впечатление ми направи, че Божана Апостолова награди своя коректор. Човекът, който също винаги е в сянката на твореца, но пък, без него, последният, често би изглеждал не съвсем на висота. На мнозина тази награда се стори като вътрешно-фирмено раздаване на награди, но аз не мисля така. Трудът на хората в сянка също е добре да бъде показан под прожекторите.
Голямата награда отиде при Екатерина Йосифова, която според думите на Миглена Николчина страни от светската суета, от прожекторите и вниманието.
Самата поетеса още в злополучния филм бе единствената, която седя пред камерата не повече от 30 секунди, в които с голямо притеснение представи свое кратко, но силно стихотворение.
Сред номинираните имаше поет и философ, чието творчество и дълбочина на ума ценя от студентските ни години - Кирил Василев. Естествено, бях там с надеждата той да спечели наградата, но фактът, че това не стана, не ме прави пристрастна. За него знам, че рано или късно, че получи признанието, което заслужава. Просто е много силен автор, при това не само поет, но и художник. А човек, надарен не с един, а с няколко творчески таланта в степента на Кирил, или успява или се погубва. И тъй като досега не се е случило второто, то няма и да се случи. Имам своите основания да го твърдя, но това не е целта на настоящето писание.
С този текст исках да изразя своето усещане и мнение за нещата, които ме възмутиха в една иначе достойна за уважение и адмирация идея - да се наградят и стимулират поетите на нашето общество от частен меценат, който очевидно е оценил тяхната стойност. Само че, меценатът, стоейки на своя пиадестал бе загубил своята скромност на медиатор - между надарените с талант и техните читатели и се бе превърнал в самодоволна и властолюбива царица-майка. И като всяка майка, не пропусна публично да аплодира своя наследник и съмишленик в издателството - своя син и дори своята, най-вероятно, малка внучка. Това последното е човешко и го разбирам.
