четвъртък, 13 януари 2011 г.

Майчинството

     Отказах да пиша текст, посветен на майчинстото с ясното съзнание, че темата е неизчерпаема. Аспектите - също.
       Преди 2 дена, обаче, лежах вечерта и си мислех, все пак, как мога да опиша майчинството.
Открих една едничка дума за това - любов. Разбира се, след себе си тя води множество други - всеотдайност, доброта, завършеност, урок, болка, радост, щастие, живот...
       Сетих се за една майка, която в моите очи победи смъртта именно със своята любов към нероденото си дете. Благодарение само и единствено на нейния дух, воля и неистово желание да стигне до край, това дете се роди. 
      Същата тази майка тези дни се върна от Америка, където заведе 3-годишния си вече син, за да се консултира с най-добрите специалисти и съм на 1000 процента сигурна, че ще успее да направи онова, което на хората се струва невъзможно и отново ще победи лошото.
       Сещам се и за още една майка, която обичаше детето си повече от всичко, но го загуби.  Вярвам, че нейното порастнало дете усеща тази любов там, където е. Убедена съм.
       Зная, колко клиширано ще прозвучи, но майчината любов е сила, невероятна и необяснима. Майчината любов е тази, която ни пази, разбира, прощава и забравя за лошото, което сме сторили и помни доброто и светлото, дори ако сме го скрили от самите себе си.
      Аз като майка винаги ще искам дъщеря ми да усеща  тази моя безусловна любов, при която дори забравяш себе си (което съвсем не е препоръчително). Любов, за която да знае, че може да се приюти по всяко време. Любов, която да й даде увереността, че този свят не е страшно, тъмно и коварно място, а прекрасен слънчев топос, населяван и с ангели.
      Пожелавам на всички майки, бащи и техните деца по-често да мислят за нашия свят по този начин и да изпращат любов и светлина към своите деца, към останалите хора и към самите себе си.

четвъртък, 30 декември 2010 г.

Рим, моя любов











За поезията, меценатството и добрият тон

Преди известно време съвсем целенасочено попаднах на връчването на наградите за поезия на името на Иван Николов. Те се провеждаха в камерната зала на Народния театър "Иван Вазов". Церемонията се водеше от две големи български актриси - Татяна Лолова и Илка Зафирова. Само ще кажа, че първата е велика и явно има отношение към поезията. Разбира се от начина, по който чете стихове.
Та, обстановката, водещите, всичко предпоставяше една скромна (в най-хубавия смисъл на тази дума) церемония.
Позитивните ми очаквания се пропукаха леко при филма, в който вече носители на наградата споделяха "свои мисли и чувства". Първи говори Любомир Левчев. Дълго, на места самоиронично, на други хвалебствено. После се изредиха всички уважавани творци. Този филм, обаче, показа, че неговите авторите са оперирани от нещо, което всеки начинаещ знае, и то е, че липсваше каквато и да е мярка. Дълги, на моменти самоцелни монолози, в които навсякъде се споменаваше едно име - Божана Апостолова. Да уточня, че не познавам дамата, но зная, че издателсвтото й е уважавано, защото прави много за българската култура. Да, обаче, непрекъснатото повтаряне на името й доста ме озадачи. Почувствах се, все едно съм попаднала в "двора" на някой цар, чиято творческа свита, не пропуска нито за момент да го похвали. Естествено, ясно защо.
Оттук нататък вече погледът ми върху церемонията бе малко по-различен.
Защо?
Първо, когато си име, което е достатъчно утвърдено в издателските среди, не ти е нужна тази непрекъсната реклама. Вместо да изпише очи, тя ще извади вежди, при това твоите.
Второ, липсваше елементарното лично усещане за мярка на самата дама-издател - то се отрази и на цялата церемония.
Трето, покровителственото и властно отношение към журито. Негов говорител бе Миглена Николчина. Тя бе скастрена на няколко пъти с тон подобен на този, с който царя мъмри шута си, защото не е изпълнил заръчаното.
Четвърто, през цялото време се споменаваше колосалната, наистина, награда от 10 000 лева. Хора, това си е една достойна за уважение сума. Тя става дваж по-достойна, защото се дава на поет. Творец изначално подценяван или оставян в сянка. Веднъж споменато, това щеше да има, убедена съм, двойно-тройно по-голям ефект. Да, ама не.
Няма да има пето.
Ще кажа за нещата, които ми харесаха.
Даде се нещо като поощрителна награда на един удивително скромен човек Първан Стефанов, който получи роза, бутилка и картина. Това бе възрастен, леко прегърбен мъж, на когото с чиста съвест, без да съм прочела и ред от него, бих целунала ръка. Всъщност, прочетох - ето началото на негово стихотворение:
Кой ни излъга, че имаме дом,
селяни с градски професии?
Имаме бункери от бетон,
дето трудно държим равновесие...
Този скромен човек получи символична награда, а аз много бих се радвала да му бяха дали парична такава.
Приятно впечатление ми направи, че Божана Апостолова награди своя коректор. Човекът, който също винаги е в сянката на твореца, но пък, без него, последният, често би изглеждал не съвсем на висота. На мнозина тази награда се стори като вътрешно-фирмено раздаване на награди, но аз не мисля така. Трудът на хората в сянка също е добре да бъде показан под прожекторите.
Голямата награда отиде при Екатерина Йосифова, която според думите на Миглена Николчина страни от светската суета, от прожекторите и вниманието.
Самата поетеса още в злополучния филм бе единствената, която седя пред камерата не повече от 30 секунди, в които с голямо притеснение представи свое кратко, но силно стихотворение.
Сред номинираните имаше поет и философ, чието творчество и дълбочина на ума ценя от студентските ни години - Кирил Василев. Естествено, бях там с надеждата той да спечели наградата, но фактът, че това не стана, не ме прави пристрастна. За него знам, че рано или късно, че получи признанието, което заслужава. Просто е много силен автор, при това не само поет, но и художник. А човек, надарен не с един, а с няколко творчески таланта в степента на Кирил, или успява или се погубва. И тъй като досега не се е случило второто, то няма и да се случи. Имам своите основания да го твърдя, но това не е целта на настоящето писание.
С този текст исках да изразя своето усещане и мнение за нещата, които ме възмутиха в една иначе достойна за уважение и адмирация идея - да се наградят и стимулират поетите на нашето общество от частен меценат, който очевидно е оценил тяхната стойност. Само че, меценатът, стоейки на своя пиадестал бе загубил своята скромност на медиатор - между надарените с талант и техните читатели и се бе превърнал в самодоволна и властолюбива царица-майка. И като всяка майка, не пропусна публично да аплодира своя наследник и съмишленик в издателството - своя син и дори своята, най-вероятно, малка внучка. Това последното е човешко и го разбирам.